Да, твърдя, че 10 години след началото му българското членство в Европейския съюз е провалено. Не постигнахме никакъв значим напредък, очевидни са множество негативни последици. Готов съм отделно да анализирам фактите по-подробно – най-вече и да приема аргументи за поне една реална и истински значима полза.
Разбира се: не смятам, че влизането ни в ЕС е грешка. Напротив, смятам го за най-значимото събитие в историята ни през 20-и век. Именно затова ме боли разочарованието, че не се възползвахме от него, за да станем добре развита, стабилна и обичана от гражданите си държава, желана за живеене, а не лесна за напускане. По-съществено ми се струва да разберем, че неуспехът на членството ни в ЕС е част от провала на „прехода“, има същата логика (политическа лъжа и повсеместен властови грабеж, почти без значими полезни управленски решения) и се дължи на същите причини:
• произходът и контролът на „новия“ политически елит от механизмите на ДС,
• особеностите на националния характер (ключово важни и наистина съществени, дори напр. в сравнение със съседни или в аналогично историческо или икономическо положение народи)
• и крайно неподходящият конституционен модел (условно „демократичен“, но напълно негоден да попречи на първите две причини).
Струва ми се наложително да признаем, че „преходът“ лиши българина от 3 съдбовно важни опори:
– лиши го от училище (образованието ни е в катастрофа, учителите ни мизерстват, а броят на преждевременно напускащите училище е най-високият не само в ЕС, а в цяла Европа!);
– лиши го от спокоен живот (поне 2/3 от българите, останали в България, живеят или в тежка бедност, или в крайна неудовлетвореност и в несигурност за собствеността, за доходите, за непосредственото бъдеще и по-общо в силен стрес);
– лиши го и от надежди! Лични, още повече национални.
Затова оценката ни не може да бъде друга, освен, че преходът е провален и престъпен. А ако го смятаме за приключил, означава, че всички негативни тенденции, които той наложи, ще продължат да се задълбочават занапред.
Разбира се (да уточня за повърхностните): това изобщо не означава, че преди 10-ти ноември 1989-а е било много хубаво. Означава обаче, че днес е много по-зле!
Именно заради няколко много страшни тенденции:
– лавинообразно обезлюдяване (неизменно сред 3-те най-бързо обезлюдяващи се държави в света!), съпроводено с млада емиграция, все по-ниска раждаемост и все по-млада смъртност;
– тежко влошаване на здравето на нацията (ние сме един все по-болен и недъгав народ), съпроводено с все по-кратка средна продължителност на живота;
– драматично влошаване на равнището на образованост и култура, неизбежно съпроводено с все по-ниска конкурентоспособност, по-нисък морал и отмиране на националната (и лична!) идентичност;
– все по-масова и все по-вулгарна дребна и средна престъпност (телефонна, битова, производствена…);
– все по-масова търпимост към корупцията и всякакви форми на закононарушение;
– впрочем, не мога да го подмина, все по-ниско доверие към политическата система и все по-ниско (интелектуално, професионално и… морално) равнище на политическия елит (уви, както на национално, така и на местно равнище – въпреки няколкото самотни изключения);
– все по-слаби позиции на международната сцена и дори на Балканите, където можехме да станем водещ фактор (било енергиен, било туристически, било дори политически);
– все по-окепазена природа (поне половината ни курорти – и зимни, и летни – са уродливо презастронени и противни за читав турист, 1/3 от България пустее, друга поне 1/3 е силно замърсена, големите градове – най-много в цяла Европа!, в София вече никой не смее да пие вода от чешмата, в Слънчев бряг – да влезе в морето, в Стара Загора – да си отвори прозореца);
– все по-изкупена от чужденци (и то не от ЕС) земя (по някои данни над 1/3 от Добруджа и над ½ от Лудогорието например);
-в се повече запустяващи райони – стотици напълно мъртви и над 1 000 умиращи села, 17 големи града днес са с население наполовина от онова преди 30 години…;
– много ли ще е страшно ако споменем: все по-нарастващ дял на циганското население (вече отдавна над 10%, според някои данни над 15 %), единствено от всички етнически групи нарастващо (и то бързо) – с прогноза да достигне 40 % до 20-тина години, при това (и това е най-страшното!) все по-неграмотно;
– в крайна сметка все по-драматични основи параметри на общественото развитие (като цяло тежък упадък).
Това не е черногледство, нито самоцелно критикарство. Това са констатации, които сме длъжни да направим (и отдавна трябваше), ако искаме някак да обърнем посоката от разруха към оцеляване, доколкото все още е донякъде възможно!
Бих бил наистина признателен, ако някой може аргументирано да посочи поне една значима положителна тенденция от последните 30 години!
Не изолирани факти: някои предприятия (предимно чужди), няколко километра магистрала (предимно за турските камиони), някоя пречиствателна станция, шепа успешни програмисти, свободно пътуване в чужбина (но само за който има средства…), или дори малкия икономически растеж (от тази година!), пък бил той и сред най-високите (за тази година) в ЕС. И през 2008-а година имахме растеж (двойно по-голям от тазгодишния и най-висок в ЕС) – и пак намаляхме с половин милион за тези 8 години и лошите тенденции се задълбочиха…
Сравнението е много полезно за истината: я да видим има ли поне една държава,
с която можехме да се сравняваме през 1989-а година (че и бяхме по-добре от повечето!), което днес да е на нашия хал? По какви „обективни“ причини са вече толкова далеч пред нас Чехия, Полша, Унгария? Защо е толкова по-напред Хърватска, която влезе в ЕС 6 години след нас – и след тежка война? Защо безспорно по-добре от нас се развива дори Румъния, която гладуваше през 1989-а, а през 2003-а искахме „да ни отделят от нея“ по пътя към ЕС? Защо живеят по-добре (по обективни числа и най-вече по собствените им оценки!) дори хората в Сърбия и дори Македония, че дори и Албания (с „реотаните“)?
Разбира се (да уточня за повърхностните): ЕС не ни е виновен за всичко това! Да, виновен е, че влиятелните му фактори си затваряха очите пред безобразията на българския политически елит през всичките тези години, за да разчитат на неговото послушание в определени (важни за Брюксел, не винаги за България…) ситуации. Но ЕС и не разполагаше с (поне публични) механизми за дългосрочно въздействие на държави, като нашата – той е замислен и успешен с друг тип държави. И други от нашата черга (дори Словакия и балтийските страни) оправдаха доверието му.
Вярно е също, че членството всъщност отвори огромни територии за българската миграция – за вече близо милион наши истински бежанци от тукашната безнадеждност.
Както и че те са „най-големият външен инвеститор в българската икономика“ с реален годишен превод на 2 млрд. лева към майки и баби. Темата за европейските фондове няма да я отварям – те просто продължиха да хранят всички порочни процеси у нас, след като държавата се поопоска. Но след 3 години и те почти ще свършат.
И все пак – не ЕС ни е виновен! Ако трябва непременно да използваме тази дума, виновна в най-голяма степен е типичната за българския характер склонност за спасяване по единично, за търсене на виновник винаги извън себе си и за очакване друг да ни оправи. Изключително добре експлоатирана от режисьорите на началото на прехода – и от основните му актьори след това и до днес! Впрочем, и от външни сили.

Автор: Атанас Семов, Фейсбук

Източник: standartnews.com